Шуми тревожно ледения град,

 
С дъх на късни праскови нахълтва есента,
в единствен миг при повей мек и хладен.

 
Отново изгрева разлива боите си в морето
и цялата му прелест се изгубва за минути.

Поглеждам плахо в себе си,
посрещат ме оръфани петна.
Зарасли, незарасли белези,

 
 
Сребрее звезден песъчинков гланц,

 
 
 

 
Ожулва челото ми царевичен лист,
във бездъждовното пустинно лято.

 
Не съм сама всред пламналия свят,
разпалил страст да изгори душите.

 
Светлеят детските очи,
лъчат зениците кафяво топли.

 – Братле, потегляме след като ТИР-ът отмине. Какво ти е? Не ми изглеждаш добре. О’҆кей ли си?
– Не съвсем. Напрегнат съм – въздъхна Ангел.
– По пътя ще ми разкажеш. Става ли?

 
Тъй както соковете в окосената трева,
изцеждат се в нозете ми по изгрев,

 
Пресичам през алея пълна с хора,
с лица тревогата поели на деня.