посрещат ме оръфани петна.

Зарасли, незарасли белези,

издялали сираческа съдба.

Съдба във дрехи неудобни –

от тях и страх, и срам вони.

От стаята ме гледат злобни,

очи кървясали от спомени.

Нямах въздух, нямаше и изход –

повярвах ще живея все така.

Белязана от минало с произход,

без шанс за глътка свобода.

На Бащината безусловна обич

тогава аз не виждах красотата.

Не можех да мечтая във окови,

нямах правото на избор зад стената.

Сърцето си от истинска любов,

Небесния ми Татко в миг разкри.

Напуснах миналото, чух нежен зов:

„Самотата няма да те задържи.”

Поглеждам Него, после себе си,

сияние от цветове щастливи.

Измили бръчици и тъмни белези,

съдбата променена преоткривам.